Тичах колкото ми краката държат. В гората успях да им се изплъзна, в блатото също. Сега отвсякъде беше поле покрито с рядка трева. Погледнах вляво и го видях да тича до мен. Него преследваха също. Започнаха бавно да го обграждат и го бутнаха на земята. Вързаха ръцете и краката му. Скоро щяха да го измъчват и може би убият.

Кръвта шумеше във вените ми трескаво, като пенящ се планински поток, а страхът наливаше адреналин в главата си. Усещах погледите им в гърба ми. Изписваха бавно и с горящи въглени – ще те хванем. Не чувствах болка но усещах миризмата на изгоряла плът със всяко мое рязко ритмично вдишване.

Сърцето ми биеше лудо в гърдите, а луната светеше светло. Нощта бавно се превръщаше в ден.

Почти ме настигнаха, когато видях оградата пред мен. Напрегнах мускулите си и затичах още по-бързо. Оградата беше просто телена мрежа висока почти колкото човешки ръст. Наближих и скочих. Със скачането допрях ръцете до тялото си и изпънах краката си. Извъртях се три пъти около собствената си ос, като същевременно преминах над върха на телената ограда. Паднах от другата страна върху тревата по колене и ръце. Без да губя време затичах по-нататък. Чух ги да се блъскат в оградата, но не погледнах. Щях да спечеля малко предимство, докато те преминат.

Вторият път когато почти ме настигнаха, достигнах до втората ограда. Този път я прескочих със салто и паднах на краката си. Ако не успеех скоро да се спася, щяха да ме хванат. Енергията ми постепенно отслабваше и ставах все по-бавен. Движението ми се превръщаше в мъчение и болка, но страхът биеше с камшик по изтощеното тяло и го караше да държи темпото. Тревата ставаше все по-голяма и по-пресечена и почваше да ми пречи.

Предимството спечелено от втората ограда се стопи по-бързо, но тъй като вече се развиделяваше, видях третата ограда още отдалеч. Колкото повече я доближавах, толкова по-висока ставаше тя, толкова по-късо беше разстоянието между преследвачите и мен, и толкова по-бързо се стопяваше надеждата. Оградата беше 3 пъти по-висока, колкото триетажна сграда. Усещах ги как дишат в петите ми. Поех си дълбоко дъх, като продължих да тичам. След това още веднъж.... и още веднъж. Усещах как започвам да ставам по-лек. Оградата все още беше далече. Отделих се от земята и се съсредоточих върху олекотяването ми, дали щеше да ми стигне енергия и концентрация? Отделях се твърде бавно, няколко почти ме захапаха за краката, стената приближаваше твъде бързо, а аз се издигах твърде бавно. Ако се ударех в нея, щях да падна директно при тях и бях загубен. Нямаше друго какво да сторя освен да продължа. Наближавах върха, но все още бях твърде ниско, а освен това се движех и твърде бързо. Ако не успеех, щях да се закача и издера на бодливата тел отгоре, а при тази скорост, това си беше почти смърт. Просто се концентрирах и продължих. Или щях да успея или не. Нямаше смисъл да размишлявам. Напред, нагоре, напред, нагоре. Точно когато си мислех, че ще се ударя и – преминах. Усетих облекчението и едно чувство което ме обля, и което ми казваше – жив си – заедно със умората която така или иначе ме придружаваше през време на цялото бягство. Бях достигнал във зоната, в която те нямаха достъп. Бях спасен. Започнах да се освобождавам полека от олекотяването ... бавно и бавно ... се реех с разтворени ръце, усмивка и облекчение над земята. Напред и все по-напред към свободата.  

Радо 24.11.2015

Много хубав разказ за силата на човешкия дух...

Радвам се, че Ви харесва. Отне ми два часа да го напиша :)))

нагоре, нагоре,нагоре.

Някой не направи ли асоция с пилотите? Забелязвате ли, че е написано вчера сутринта? Днес разбрах, че единия се е спасил.

Много хубаво написано. Прочетох с удоволствие!
Поздрав!

Поздрав и на теб hel

Реалност, поднесена в прозаичен формат, докосващ читателя с лекотата на перото и посланието към човека. За вярата в силата на човешкия дух.
Поздрав!

Робърт Шекли беше казал "Предпочитам нереалното, което убеждава, пред реалното, което звучи неубедително"
Поздрав и от мен

Хареса ми много. Наистина в първите два абзаца отпраща директно към съдбата на двамата летци, после забравяш - и се понасяш напред и нагоре, нагоре, нагоре! Красиво за човешкия дух! Поздравления!

Поздрави!

При мен беше обратното. Първо го написах, и чак после рабрах, че ме отпраща натам :)

Радвам се, че ти харесва. Поздрави и от мен

Н е в е р о я т н о !
nalia

Може да е невероятно, обаче оцелял ли съм, щом съм го написал, иначе как щях да го напиша :))))

Докато четях, мислех си, че действието става на друга планета, където гравитацията е по-слаба. После си викам: "Не, сън е това. Кошмар!" Не исках да бъда на мястото на литературния герой.
Впечатляващ разказ, Радо!
Упрекваш ме, че напоследък съм с очила за електрожен или Слънчево затъмнение...
Нещо весело да се случва?
Поздрави!
П и е р

Ми ако ще се мре, нека да е весело. Например с китара в едната ръка и жена в другата, докато ни отдухва ударната вълна и ни превръща в пепел и прах. По точно ни връща обратно в пепел, нали от пепелта сме дошли, там ще се и върнем просто някой ден :))) А защо и да не полетим малко преди това :))))

Напрегнат и задъхан разказ за борбата за оцеляване.
Дори и сън да е преразказан, внушението за силата на човешкия дух е силно.
Като дете, когато се катерех по дърветата, по някакъв начин се концентрирах в една точка на тялото си и ми се струваше, че ставам по-лек.

Аз като малка редовно сънувах, че някакъв човек ме гони, аз бягам с всичка сила и накрая, понеже ме настига, почвам да махам с ръце като криле и излитам, и се нося до върховете на дърветата, липите по моята улица, на която винаги се разиграваше сънят...летях толкова високо, колкото да не може да ме достигне преследвачът.
Поздрави, Радо.

Забелязах, че ако в интернет не хванеш читателя за носа още с първите две изречения, никой не чете по-нататък. Обаче ако го хванеш и дотук с интересното, ще те прочетат един път и край. Наистина, когато се пише в интернет трябва да е просто или цветно и интересно или задъхано и напрегнато, за да има човек (по)читатели :)))

Няма нищо общо с двамата пилоти, защото съм го написал преди падането на руската птица :))))

Виж даже се римува - човек е лек

Аз пък обичам да скачам от трамплим в басейн и тогава за няколко секунди съм леко по-лек. Те така им викат и на ония от дружината на Йордан Йовчев - лекоатлети :)))

Не съм бил аз, щото винаги когато съм сънувал че гоня хубави жени съм ги хващал :))) Друг ще да е бил :))))

Има едно хубаво стихотворение, направено после на песен, в което се разказва за кръчмарката от улицата на липите, може скоро да го преведа Lindenwirtin. Значи ти си била тази кръчмарка :))))

Иначе няма да е живеене! Поздрав :)

"... Оградата беше 3 пъти по-висока, колкото триетажна сграда. Усещах ги как дишат в петите ми. ...Усещах как започвам да ставам по-лек. Оградата все още беше далече"

Според мен той не се е спасил, просто чудото да прескочи 3 пъти по-високата ограда, се е случило, когато преминава от реалния в по-добрия свят и без болка неговата душа все още продължава неговите преживявания и емоции. Той лети нагоре и нависоко, а реалното му тяло е долу пред оградата, покосено, застинало, с широко отворени очи нагоре, към високото...

Така е. И трябва да вярва, да се храни с успехи, и да се движи, по-възможност напред и нагоре :))))
Поздрав :)

Наистина, смъртта понякога се асоциира със освобождаване. В миналото, и то не много далечното, преди около 500 години, хората са вярвали, че живота на земята е само първата част от човешкият живот, при това втората част, след смъртта се е считала за по-добрата. Затова хората не са се бояли от смъртта, а са я чакали с любопитство, къде ли ще отидат.

:)

Поздравления Дадени!
Поздравления Приети :)))))