Човекът гледа с поглед строг

Притихнал готви се за скок

Там във зелената трева

Лежи отколешна мечта.

Към нея бавно той пълзи

На пръсти - да не я смути
Тоз път не ще му тя избяга

И той зад храстите заляга.

Дистанцията поскъси

Със огън в черните очи

Сърцето му умря за миг

А въздухът избяга с вик.

Със писък ласото изви се

И от ръката отдели се

Разкъса рязко тишината

Той улови с въже мечтата.

Тя да избяга се опита

И взе да хапе и да рита

Стъписана докат се светна

На нея той със скок метна.

Камшикът диво изсвистя

И шибна нежната снага

Прободе я със остри шпори

Тя нямаше какво да стори.

Изцвили дивно и препусна

Със бесен бяг напред се впусна

Превърнаха се в буен вятър

Завихрен в призрачен театър.

Държеше здраво и летеше

Дъхът в гърдите му гореше

Омаял се от свойта власт

Я яздеше в сияйна страст.

Тъй тя накрая се предаде

На волята му се отдаде

Прегърна я, и подчини я

Погали я, и покори я.

Човекът е такъв уви

Той все към нещо се стреми

Земята вече му не стига

Безкрая иска да достига.

Напредва в ритъм равномерен

Със поглед все напреде вперен

Подгонил диво пак мечтите

Пришпорва ги между звездите.

8.03.2013 Радо